Запознах се с Бояна Николова на един от коледните арт базари в София. Не я бях срещала преди, нито нея, нито бранда й Репичка. Хареса ми идеята на нейните продукти, определено запали любопитството ми; както и самото им персонализирано представяне. Обикновено на базарите всичко е много забързано, шумно, шарено, отвличащо вниманието в 10 различни посоки – както на посетителите, така и на изложителите. Но Бояна обръщаше голямо внимание на всеки един клиент. Опаковаше кутия с изненада, след което ми отдели време, за да разкаже подробно за продуктите си и да ми ги покаже. Разбра, че просто питам, без да последва покупка на момента. Но беше много усмихната и с голяма страст говореше за всеки малък детайл – какво, защо, как… Разговорът с нея се оказа много по-интересен, отколкото предполагах. А истините в него не са една и две. Радвам се да ви запозная с един човек, за който няма по-сигурно нещо от…промяната. 

Коя е Бояна в няколко изречения?

Детството ми е незабравимо. Родният ми град Плевен, позволи да се наслаждавам на шарен букет от преживявания. Едната ми баба беше уредник в музея и ваканциите прекарвах в „ музея с пушките и сабите“, както го наричахме. С другата баба шиех. Имам по-малки брат и сестра, с които бяхме винаги навън. С Явор, Ясна и с цяла тумба деца пренасяхме тухли, приютявахме кученца, крадяхме грозде и строяхме къщи от кашони. Правехме ужасно много очарователни глупости. Творческият елемент във всичко ни осигуряваше относителна безнаказаност, защото мама и татко винаги го оценяваха. Всички вкъщи рисуваме и си драскаме постоянно. В един момент пожелах да науча повече за рисуването и се насочих към модата, защото в Плевен това беше възможността да учиш рисуване. От малка ходех на класически балет в школата на Виолета Радева, а после в актьорската школа на Орхан Таир в театъра. Съчетанието от заниманията ми от детството, ме заведе в НАТФИЗ. Миналата година завърших семестриално магистърска програма по режисура за куклен театър. Имам нужда през определен период от време да добавям систематизирани знания, но ежедневно трупам хаотично появили се уроци.

Живяла си и се завърнала от Великобритания. Защо смени уредената Великобритания с България?

Защо смених уредената Великобритания за България? Много често хората се чудят. Всъщност не мисля, че това е точния въпрос. България е в живота ми от самото начало. Моето семейство е доста приключенски настроено. Понякога за хората сме хаотични, но всъщност постоянно се променяме. Заминаването за Великобритания беше в много сложен момент – бяха замразили издаването на визи за българи, а ние вече се бяхме размечтали Ая да си има сестра или брат. Когато ни одобриха, аз бях в 5 месец с Роня. Заминахме в началото на 2005 и в Манчестър ни посрещна най-ужасния гейл в живота ми. Пътувахме постоянно, за да играем куклени представления. Купихме си стара кола, два декора на багажника, леговище за 5 годишната Ая на задните седалки, нашето момче и аз с един любознателен корем. Добавихме корем и за костюма на Тошката, за да си измислим нови смешки около моя силует. И започнахме да обикаляме Кралствата. Бяхме на невероятни места, случиха ни се много необичайни неща. За една година там си стъпваш на краката доста стабилно. Но не мога да кажа, че се чувствах у дома. Всеки преживя своя криза и в един момент решихме, че е време да се върнем. Благодарна съм за този период, беше ни много трудно, а сякаш не го забелязвахме. Пътувахме и играхме до последно три седмици преди да родя и продължихме, когато Роня стана на 20 дни. Ая тръгна на училище, стана невъзможно да пътува с нас или да я оставяме сама. Когато тръгнахме от България си казахме, че това е опит да дадем на децата по-добър начин на живот. Това автоматично изключваше идеята, Ая да остане тук с баби и дядовци. В един момент имахме толкова пътувания из страната, за да работим с деца, че не ни оставаше време да бъдем с нашите момичета. Имах един рожден ден, в който тръгнахме в 3.30 сутринта, за да стигнем навреме в Уейлс, играхме три представления, тръгнахме обратно и се прибрахме в 23.30. На този рожден ден видях децата само спящи и си дадох сметка, че не искам това. Благодарна съм, че нашето момче прояви разбиране. Всички имаме сантимент към Острова, затова често ходим там.

Какво е Репичка?

Репичка беше нашият символ в Кралството. Това е запечатан мой детски спомен. Мама ни бродираше инициалите на престилките за детската градина. Моите ми приличаха на репичка. Но това го осъзнах когато започнах да мисля за символ на нашата пътуваща британска трупа. Има нещо очарователно и пикантно в този кореноплод. В историята на трупата Репичка олицетворяваше жизнерадостния ни южноевропейски дух, съчетан с балканска издръжливост и воля за оцеляване. Когато се върнахме и започнах да творя, репичката беше единственото, което исках със сигурност да е част от начинанието. Рисувам всеки етикет и всеки път това ме зарежда с удоволствие. Винаги се усмихвам, когато я мерна някъде. Хората се усмихват всеки път, когато чуят името или видят картинката. Репичка радва по най-различни начини, как да не я обича човек?

Кое те вдъхнови да стартираш Репичка?

Стартирането на Репичка беше непланирано. Стана изведнъж, като повечето хубави неща. Просто ми се прииска да видя накъде ще ме заведе тази идея.

Какво е общото между кукления театър и Репичка?

Общото между кукления театър и Репичка? – Мисля, че всичко, което човек научава и осмисля, трябва да се ползва заедно, да се ползват милионите комбинации от знания и опитност. Признавам си, греба с голямо удоволствие от този неповторим коктейл и непрекъснато добавям нови вкусове и аромати. Знанията и създаването са кислород. Не мога да обхвана, мащабността на света, който е вътре във всеки от нас, но мисля, че всеки вътрешен свят е по-голям от този, който виждаме.

Каква е връзката между “Дивотия в Кутия” и Витоша?

„ Дивотия в кутия“ се оформи постепенно, но началото на тази идея тръгна от един много тъжен момент. Една късна пролет, в пространството между блоковете, след разчистване на храстите, едно таралежо семейство бе прогонено. В малка вдлъбнатина намерихме бебе таралеж, може би на 2-3 дни. Решихме, че майката ще си го прибере, но вечерта го прибрахме. Беше много трудно да се намери информация как да го отгледаме, за да оцелее. Ветеринарите не бяха запознати добре с дивите животни. Таралежчето беше с нас 10 дни. След като си тръгна започнах да мисля как може да се подготвят децата, за да реагират адекватно, когато намерят диво животно в беда. Разбрах, че съм допуснала грешки. Започнах да си съставям списък с важни неща за животните. Ние живеем в подножието на Витоша. Тя е прекрасно вдъхновение и вълшебно място за комуникация. Всеки ден различна и всеки ден великолепна! Обичам да съм там. Да разглеждам музеите за животни, да се разхождам с кучето по алеите. Да си говоря с хижарите. Научават се много неща. София е огромна и съвременна, но Витоша е бъдеще. Витоша е мястото, където децата от големия град могат да срещнат живота в чиста форма.

Съчетанието от опита ми с малкото таралежче и вдъхновението ми от Витоша, дадоха началото на „ Дивотия в кутия“.

Как намери първите си клиенти?

Всъщност не съм търсила първи клиенти. Започнах да правя подаръците за нашите момичета, а после и за техните приятели, когато имаха рожден ден. Започнаха да ми се обаждат приятелки с въпроси, дали мога да направя нещо, което си представят и аз опитвах. Винаги съм искала в играчките ми да има активност. Да дават възможност за повече от една игра. Това ме води към по-стилизиран дизайн. Съчетанието на десените също възпитава определен стил. Опитвам да събера много неща в едно и да дам възможност на децата да измислят своя игра. Някои от играчките ми са странни за родителите, но се харесват на децата.

Забелязах, че опаковките ти са много оригинални. Защо е важно това?

Хм… опаковките… Много е важно вниманието, в което обличаш изненадите. Не е справедливо опаковката да е само за да предпази подаръка, например. Не ми е интересно и да сложа печат с лого или каквото и да било обичайно послание. Вярвам, че опаковката те води към сърцевината и че не бива да е отпадък. Децата намират приложение на опаковките от играчките си. Ние трябва да се опитваме да направим опаковките възможни за игра. Първите ми кукли бяха в кутия – гардероб, имам серия циркови артисти, които бяха опаковани в кутия – шатра, която сама си правех. Сега се опитвам да ползвам обичайните опаковки, по необичаен начин. На децата им трябва много малко, за да видят възможностите за игра. Ако намираме време да ги наблюдаваме, всичко ще се получава лесно… Идеите ми в тази посока всъщност са неосъществени засега. Имам търпението да натрупам още знания, за да направя това, което си представям. Тепърва ще правя опити в посока на опаковките за игра.

Кои са твоите предизвикателства в изграждането на бранда Репичка у нас?

Предизвикателствата са мотор.

Има играчки, които остават неразбрани… Бременните кукли с корем – рокля и бебе, засега са най-противоречивата играчка, която съм правила по моя хрумка. Вярвам в нея, но явно трябва да изчакам. Предизвикателство е всяка представа, която някой поиска да реализирам. Правя много неща, които са единствени и всеки път в такива моменти в главата ти някое колелце се завърта по друг начин и започват да се изливат нови идеи. Всяко предизвикателство е „ отключ“ за новости и презареждане с идеи.

Дъщерите ти включват ли се в работата с идеи или помощ?

Момичетата се включват физически основно в етапа на корекциите. Заедно обсъждаме прототипа. Имам щастието да комуникирам с изключителни деца и се съветвам с тях винаги. Не говоря само за нашите дъщери, имам предвид децата на нашите приятели. Децата, с които се учим в детското съботно ателие в моето кътче. Споделям с тях идеите си, вслушвам се във всяко мнение и си го моделирам.

Но има нещо много важно, което ме направлява. Наблюдението на детските игри. Способността на децата да използват всяка троха, в името на играта. Безграничността на детската мисъл е вълшебство.

Как преминава един твой ден?

Един мой ден? Обичам да ставам преди 6 ч. и да си подредя деня на спокойствие. Помагам на Роня да тръгне с тати на училище и започвам работа. В почивките разчиствам тук-там. Ако имам пътуване из София или пазаруване, се стремя да приключа преди 13.00. Взимам Ру от училище и се прибираме. Ая тръгва на училище. Ние оставаме да си работя на машината и да пишем домашни. В някои дни ходим на танци. По някое време приготвям хапване и след вечеря правя всичко, за което не ми трябва шевна машина – шия на ръка, работя на компютъра, гушкаме се, говорим си и след няколко ритуала заспиваме. Понякога имам време за среща с приятелки. Децата ни вече са много големи. Могат да правят всичко сами. Но се стремя да съм до тях винаги, когато мога. Много бързо мина времето.

Какво би посъветвала майките с малки деца, които желят да развият собствен бизнес в избраната от тях сфера?

Съвет за бизнес? Не бих могла да дам съвет за бизнес. Това все още е далеч от мен.  Все още силите, които ме движат са различни от бизнес. Смятам, че е важно всяка жена да отгледа в себе си вярата в собствените сили, мечти и необходимост, и търпението да се развиваш осъзнато. Времето, в което си вкъщи с децата, дава изключителна възможност личността да порасне и узрее. Мечтите ти могат да се осъществят покрай всички задължения. Звучи абстрактно, но се случва. Смятам, че майките са доста облагодетелствани, защото имат един специфичен вид свобода, докато отглеждат децата си. Повечето бащи, натоварени с отговорността да осигуряват средства за семейството, са принудени да правят компромиси в работата си. Майките могат да съчетаят 10 различни работи и имат свободата да разпределят самостоятелно времето си, така че да се съобразят с всички, но и със себе си.

Вярата в собствените сили и куражът да направиш крачка към идеята си. Само това е необходимо.

снимка: Гео Калев

Последвайте ни в Инстаграм

Силвия Трифонова

Mайка на три деца, основател на Her Startup

More Posts

Follow Me: