Малко след Нова година е. Поредният натоварен работен ден. Довършвам десетки задачи, отмятам фактури в малкия ми стъклен офис, от който виждам целия шоурум долу. Движението е трескаво, както всеки работен ден – колеги, местни клиенти араби, които с удоволствие пият кафе и хапват фурми, докато с часове разговарят с търговците. Бяло и черно. Забелязвам, че е излязъл отново пустинен вятър единствено по движението на листата на палмите пред офиса. Новият елитен университет от другата страна на магистралата блести приканващо, малко след като слънцето се е скрило точно в 18 ч. Както всяка вечер.
Втората смяна на работния ден продължава до 9 ч., както всеки такъв в офиса през последните почти 3 години. Кога минаха тези години, така и не разбрах. Безкрайни дни и вечери в непрекъсната вълнуваща работа, събития, срещи, планове, реклами, нови запознаства, невероятни истории от пустинята, които няма как да знаеш, освен ако не поработиш по-дълго там. Реални срещи с главните герои от тези истории, които се представят, за да потвърдят, че това не са само приказки. Служебната луксозна кола ме очаква да се прибера в тристайния ми служебен апартамент, отново сама. Балансът между напрегната работа и личния живот до момента постигах основно със забавления с приятелите, безгрижни танци в бара след работа или уикенд екскурзии до близките острови с компанията. Защото балансът е важен. Да, изглежда живеех в истинска приказка, приказката на успешната кариерна реализация. Бях на 30 години, неомъжена европейка в Обединените Арабски Емирства.
Докато един ден не започна бърнаутът. Непрекъснато главоболие, нетърпимост към светлина и шум; задух. Започнаха и паник атаки, макар и по това време да не знаех, какво точно ми се случва и как се казва. Имунната ми система отслабна драстично и започнах да се разболявам все по-често и много по-лесно. Всичко се разви в рамките на 1-2 месеца, като по Коледа беше в своя пик. Нямах голям избор, трябваше да се разделя с настоящия офис и безкрайните работни часове, да се възстановя, преди да започна новото професионално предизвикателство.
Така, в един топъл ден по Нова година, на повече от 3,000 км от родния ми град, се разделих с много материални неща: добра заплата и бонуси, престижна работа, голям служебен апартамент, луксозна служебна кола (362 конски сили, не е шега). Но в този ден тези неща нямаха голяма стойност за мен. Здравето и новото начало бяха по-важни. Да, бях се вкопчила за миг в миналото и търсех начини да остана в Абу Даби, просто защото бях обикнала града. Всеки, който е живял някъде, поне няколко години, се свързва завинаги с мястото. Но новите предизвикателства ме очакваха на съвсем друго място, още по-вълнуващо и космополитно. Ако трябва да изброя накратко някои от нещата, които спечелих, след като се разделих с кариерата ми в Абу Даби:
- Пътувах. Сама. Посетих дълго мечтани от мен и любими дестинации – Флоренция и Тоскана, като това пътуване беше истинска сбъдната мечта за мен
- Изкарах цяло лято в България с най-близките, насладих се на зеленината в планината и свежия въздух. Небето отново беше синьо
- Открих истинска любов – започнах връзка с бъдещия ми съпруг
- Преместих се да живея в космополитния Дубай
- Не след дълго започнах дълго мечтана работа – в същата индустрия, но в Дубай
- Отново имах време и за моите страсти, записах се на няколко нови курса – фотография, графичен дизайн, рисуване
- Бях тръгнала по верния път в търсенето на баланса работа/ личен живот 🙂
- Научих се да се променям и започвам отначало, без страх
- Научих се да ценя и обичам малките неща
А вие, страхувате ли се да започвате отначало?
*Преживяванията са преди няколко години
