Здравейте. Казвам се Мария Асенова. На 34 години. С три деца. Испанист. Понастоящем – учител по испански в платен отпуск. От София. По-точно от Банкя. Зелен град с чист въздух и минерална вода, част от столицата. Отраснах на свобода, на зелено, в град-парк. В пряк контакт с природата. Имах куче, котки, зайци. Виждах катерици, птици, слушах боровете… От нашата къща започваха полята, зад тях беше планината. Всяка седмица правехме излети…

Докато родителите ми не станаха горди собственици на апартамент в Овча купел. Преместихме се. Нямаше паркове. Нямаше катерици и птици. Кучето ми го нямаше. Нямаше дървета. И така цели три години, докато и нашите не се изтощиха от преструване, че това им харесва и не се върнахме в Банкя. Ето от къде идва любовта и преклонението ми към живота, към хората, растенията, животните и естественото им съжителство.

В една автобиография има само факти. Няма къде да напишеш какъв си искал, но не си могъл да станеш. А аз исках да стана еколог, лесовъд или ветеринар за диви животни. Но баща ми не ми позволи – не било професия за момичета… и влязох в езикова гимназия.

В автобиграфията ми пише, че съм завършила гимназия 2002, а следването ми започва чак 2009. Никъде в карето не става ясно как дадох превес на сърцето пред разума, как дойдоха на бял свят двете ми породени момчетa, как стриктно следвах теорията, че децата трябва да имат режим, за да може семейният живот да тече плавно и спокойно. Не бях чувала за привързано родителство. За кърмене на поискване. За съвместен сън и захранване, водено от бебето. Беше ми трудно. Сигурно и на децата ми не им е било лесно да ме следват в този изнервящ ритъм на графици и стриктни правила. Но…

Испанска гимназия и градинарство?!? Да, устройваше ме, предвид факта, че беше почасово, че децата не ходеха на градина, че обичам да работя на открито…

Но испанският не искаше да ме пусне току така. На шега се явих на кандидатстудентския изпит. В CV-то ми пише, че съм приета Испанска филология, но няма графа, в която да изразя размерите на изненадата от това, че са ме приели и то с отличен. Толкова на майтап се бях явила, че в главата си изобщо нямах сценарий за следване. А ето че от днес за утре трябваше да се организирам – ежедневно пътуване, лекции, деца, домакинство…

Напуснах работа. Синовете ми опознаха Софийския като петте си пръста преди още да са стъпили в училище. У много от преподавателите си срещах подкрепа и разбиране. Но не у всички. Цялото ни семейство жертва много за моето следване. Време, средства, нерви… Учех къртовски. През цялото време изпитвах чувството на вина. Че вместо да работя, вместо да внасям пари вкъщи, аз съм в тежест. Че друг ми гледа децата. Че не смогвам, че отсъствам… Опитвах се да компенсирам като съм възможно най-добра в това, което правя. Не знам успях ли…

Наближаваше държавният. Вече поработвах на половин работен ден в колцентъра. Реших да запиша магистратура преводач-редактор. Имаше събеседване, на което да докажеш, че наистина искаш да учиш това.

Търсеше се редактор на литературен конкурс. За кореспонденция с авторите, редактиране, публикуване, популяризиране на идеята… Писах им. Запознах се с WordPress. Година и половина ежедневно, грешка – еженощно отварях имейли, четях и архивирах файлове с произведения, пращах на редактори, броях думи, коригирах, публикувах, обновявах, превеждах… А накрая, на събеседването за желаната магистратура представих безупречно работно CV със завидна препоръка.

Малко след това ми предложиха работа като учител в Банкя. Не се чудих дълго – учителската професия ме влече за добро или лошо. Напуснах колцентъра и станах учител.

Дни по-късно разбрах, че чакаме трето дете. Работих с огромно удоволствие през цялата бременност. Не можех да си представя да бездействам. Два месеца след като се роди най-прекрасната малка бебка на света, избрах да се върна на работа, защото не се намери кандидат да ме замести и 25 осмокласници от езиковата паралелка по испански щяха да останат без учител.

Беше ми трудно. Никъде в никоя автобиография няма как да се впише колко е трудно да се откъснеш от детенцето си. Никой не ме е задължил да се върна на работа. Но не ми излизаше от главата как сред тези 25 деца можеше да бъде някое от моите. Не можех да си представя, че и едно от тези деца ще се провали, а аз съм можела да направя нещо.

И направих. Кърмене и приспиване, изхвърчане точно в 13:00. И прибиране в 17:30. Няма как да предам страховете и вълнението си. Не съумях да кърмя другите си две деца. Едва се справях с кърменето на бебка. А ето че към всичко това се прибавяше и тичане на работа. Но се получи. Тя не се отби. Не пропи с биберон. Просто се нагоди и ме чакаше кротко да си дойда. А учениците… Всички научиха по нещо. Но неколцина научиха много. Дадоха всичко от себе си и взеха максималното от мен. Значи – струваше си!

След тази усилна напрегната година реших да се посветя изцяло на семейството си. Останах си вкъщи. Не стоях без работа. Давах уроци, правих преводи, садих градина. Научих много за кърменето на поискване, за многократните пелени, за бебеносенето. За привързаното родителство, за себеоткриването и самооценката. Открих зъболекар, който не осъжда нощното кърмене, а напротив. Запознах се с прекрасни хора, които се стремят към щастлив и смислен начин на живот. Посетих родителски кооператив и останах очарована. Участвах в създаването на проекта „Подкрепа за естествено родителство“ и видях, че не само аз чувствам нуждата от осъзнатост и промяна.

***

Всичко това са пак факти. Лични, ненужни факти. Не показват моите знания, умения и стаж. Но разкриват поне донякъде каква съм или поне каква се опитвам да бъда. Обичаща, търсеща, непримирима.

Прочетете също: 

Правилният дрескод за интервю за работа

Няма по-добър мениджър от една майка

С ясното съзнание съм, че притежаваме определен синтез от качества и умения, които спят и ако не ги събудим, никой няма да го стори.

Разгледайте всички статии в секция Обратно в офиса