Днес наш гост е Бояна Колева. Дълги години нейната професия  е била помощник-капитан. До момента, в който не са се появили децата. Липсват ли й вълните, дали ще се върне при тях, или ще търси реализация на брега… Ето и историята й специално за Her Startup. 

Здравейте. Казвам се Бояна и съм първата жена помощник-капитан на търговски кораб в България от около 30 години насам.

Още от малка винаги съм искала да пътувам и да обикалям колкото мога повече. Имах доста романтична представа за професията си. Положих много усилия да кандидатствам и да изкарам високи оценки на изпитите и ме приеха точно в желаната специалност. За първи път откриваха квоти за жени по това време. Беше 2004 година. Доста трудно ми беше в университета, но в крайна сметка завърших успешно и веднага започнах работа в една японска компания.

Когато се качих на кораб, вече като вахтен помощник, ми беше много трудно. Забравих за всичко романтично, свързано с морето. Имах страшно много задължения и едва смогвах да свърша всичко. Започнах като трети помощник-капитан и отговарях за пожаробезопасното оборудване, спасителни средства, документите… Междувременно давах и вахти (дежурства) 2 пъти по 4 часа на мостика. Трябваше да се справям с много натоварен трафик в международни плавателни канали и осеяни с рибарски лодки крайбрежия.

Но свикнах. Постепенно ми стана интересно, издигах се в йерархията и по мое скромно мнение се справях не по-зле от колегите ми. След втория си рейс успях да се зарадвам пак на изгревите и залезите в открито море, да се лишавам от почивка, за да се разходя из града, в който бяхме. Обиколих 5 континента, видях забележителности като статуята на Исус в Рио Де Жанейро, които иначе едва ли щях да видя. Стараех се да се насладя на всичко положително, което ми предлагаше работата.

Това, с което не успях да свикна, са предразсъдъците на голяма част от колегите. Бях единствената жена на кораба и ако плавах с капитан, който не вярва, че мога да се справя, беше много тежко. Случвало се е и да ставам жертва на подигравки, подмятания и какво ли не. Като цяло отношенията на кораба са като в Биг Брадър. Затворен си за 4 месеца с горе-долу 10 едни и същи хора и е подобно на един социален експеримент.

По време на следването ми в университета се запознах със съпруга ми. Правихме планове да попътувам малко, докато съберем средства и купим свое жилище, след това да се установим и да си потърся работа на брега. Трябва да отбележа, че заплащането в този сектор е доста добро на фона на българския стандарт. Е, дойде и този момент. В един прекрасен момент решихме и го направихме – купихме си жилище в София, малко след това и видях двете чертички.  Като човек, свикнал на доста натоварено ежедневие, ми беше странно да седя 9 месеца и нищо да не правя. В края на бременността си записах магистратура в областта на транспорта в УНСС. Исках да се преквалифицирам, но не знаех точно в какво и избрах нещо близко до мен. Докато дъщеря ми беше мъничко бебче, ходих на лекции, изпити и т.н. Свекърва ми идваше и много помагаше. Беше ми интересно, не скучаех, научавах много нови неща и съчетавах всичко с майчинството. Когато дъщеря ми стана на година и 2-3 месеца, започнах да търся работа, ходих на 2-3 интервюта и почти ме взеха в една фирма за внос на автомобили.

За момент се замислих и да се върна да пътувам на корабите, но после си дадох сметка, че 4 месеца са страшно много и не бих се доверила на друг да се грижи и възпитава детето ми през това време.

И така, къде планувано, къде не чак толкова, забременях с второто си дете. Мислех си, че по време на бременността ще успея да запиша опреснителен курс по английски, да намеря начин да работя нещо от вкъщи, но се започна с боледуването на каката. Тя почти не е ходила на ясла и време така и не намерих. След появата на сина ни, всичко се обърна с главата надолу. Голям рев, голямо чудо… Така и не се научи да спи 3 месеца… Сега е почти на 7 месеца и горе-долу влиза в час.

На моменти се затварям в банята и ми се приисква да съм на кораба, където никой няма за нищо да ме търси… Ще си гледам работата и ще си почивам… Сега разбирам моите колеги мъже, които ми казваха, че се качват на кораба да си починат от лудницата вкъщи. Разбира се, всичко това е в кръга на шегата. Обичам си децата, много при това, но не искам да живея за и заради тях.

Смятам, че трябва да съм им пример и да се чувствам пълноценна личност. А аз определно не искам да съм домакиня в близките няколко години. Не е моето призвание просто. Не искам и да се връщам на корабите.

Дори понякога ми липсва работата на кораб, трафика, натовареното ежедневие по пристанищата, живота в мултинационална среда. Но не бих го заменила за времето с децата ми. Смятам, че е отговорност да създадеш и възпиташ деца и не искам да бягам от отговорност.

С какво искам да се занимавам? Не мисля, че за момента имам познанията и уменията за стартиране на собствен бизнес. Искам да съм полезна с това, което съм научила, искам да науча повече в сферата на транспорта, да се развивам в тази област. Международният морски и въздушен транспорт би ми бил интересен. Умея да си организирам задълженията, към всичко ново подхождам с много отговорност и внимание. Смея да кажа, че покрай майчинството се научих да съчетавам няколко дейности. А сега съм на кръстопът и се надявам съвсем скоро да открия своето място под слънцето тук, на брега. Много жени работят от вкъщи, може би това ще е вариант в някакъв момент, но аз лично имам нужда от реална комуникация с хора. Обикалянето по площадките и разговорите за памперси и пюрета не са за мен.

Снимки: Личен архив