Познавам Анна от може би 11 години. По това време, когато още обикалях безгрижно по заведенията в София и морето, посрещайки понякога изгрева от митичния бар на плажа с още по-яркото име Алкохол.  По това време се оказахме за момент в една компания. И макар моментът да не беше дълъг, защото поех по моя път на трансформация и се разделих със замах със зоната си на комфорт, години след това все се засичахме някъде в София. Последно в One More Кино, а там тя ми сподели, че планира пътуване към Индия. Наскоро й писах, и с изненада открих, че тя от няколко месеца е в … Бали. Поела по своя собствен път на трансформация и промяна, като планира да помогне и на много други хора. След като премине успешно обучението си по Йога в Бали. Анна е ярка и запомняща се личност, с червени къдрави коси и вечна усмивка. Познават я много хора, но може по-малко точно в тази й светлина. А тя е най-ярката. Да се пие кафе с Анна е удоволствие. Днес всеки може да го направи, макар и тя да е в Бали. Как ли? Запознайте се с нейната история и ще разберете от нея самата. 

От къде тръгна?

17-18 години се занимавах със заведения, на шега и майтап започнах, след като завърших гимназията. Докато учих в университета, започнах работа като барманка в един бар в Благоевград – Underground. След гимназията учих 3 години режисура, но така и не завърших и 2000 г. заминах за Кипър да уча хотелиерство и туризъм. Там изкарах четири години и половина и докато учех и работех по барове, заведения, хотели и ресторанти. Но там беше различно. Докато в Undergraund работех предимно за забавление, в Кипър се скъсвах от работа, за да мога да си платя образованието, квартирата и всички разходи. Родителите ми дадоха пари в общи линии за първия семестър, джобни за няколко месеца и казаха: “Ние сме до тук, от там нататък си ти. Ако се справиш, справиш. Ако не, си хващаш самолетчето и се прибираш.” Но някак стиснах зъби и се оправих. Тогава бях на 20, даже и език не знаех. Там научих английски език, тъй като в колежа се преподаваше на английски. Завърших 2005 г. и се прибрах, за да направим с приятели едно от най-култовите места на нашето Черноморие, за което и до днес се носят легенди – Алкохол Лозенец Бийч. От 2005 до 2007, три лета с много, много работа, много нови запознанства с готини хора, много посрещнати изгреви, много шотове с текила, незабравими партита и още много по много…

Но всяко начало има и край, уви този за добро или за лошо дойде по-бързо отколкото ни се искаше и 2007 г. беше последния сезон, който изкарахме там. Началото на 2008-ма отворихме друго заведение в София с познати. В началото тръгна много добре, беше един от първите суши барове в София, а под земята имаше чуден, супер уютен пиано бар, където правихме доста бутикови събития. Но дойде кризата, пазарът много се промени и наводни със суши и пиано барове. В един момент бяха на всеки ъгъл и в началото на 2011 г. го затворихме. От тогава пробвах да работя в офис и да имам “нормална работа” от 8-5 с почивни дни събота и неделя. За 5 години смених няколко места, опитвайки се да се наместя в тази система, но така и не успях, това не е за мен. И миналата година се завърнах към заведенията, но под малко по-различна форма, занимавайки се с организирането на събитията в “One more кино”. Трябва ми движение на мен, силата ми е в организацирането, комуникацията, в това да събера и обединя хората. Висенето в офис пред компютър просто ме убива.

Какво те отведе в Бали?

Реално бях тръгнала към Индия, но в последния момент си промених плановете. Иначе доведе ме желанието да изкарам един курс за йога учител. Миналата година 2016 г. беше доста предизвикателна и преобръщаща за мен. Разделих се със скъп  човек, с който бяхме заедно 5.5 години. Малко след това останах без работа, без даже 1 лев,  не знаех в началото къде ще живея и как ще се оправям. Както казват учителите обаче “Вселената ще се погрижи за всичко”.  В лицето на няколко ангела – мои приятели, които бяха до мен в този момент, включително и Петър, човекът с който се разделихме. Мога да разчитам на него за всичко на 100% и съм му безкрайно благодарна. Въпреки този момент, успяхме да запазим тези близки отношения и любовта си един към друг. И в момента, в който имах чувството, че се разпадам и губя почва под краката си, за мен се появи йогата и някак ми помогна да изплувам и да се задържа, да не потъна. И толкова ми хареса, че започнах да ходя всеки ден и да се занимавам и в къщи. От там се породи и желанието ми за курса. Но всъщност според мен йогата е само повод да тръгна на едно друго пътешествие, по скоро пътуване – навътре към мен самата.

Има нещо много по-дълбоко в мен, което винаги е искало да пътува, да открива нови места, да се свързва с нови хора и да обикаля. Тъй че йогата ми помогна да се престраша и да скоча, за да го последвам. Усещането ми е, че има нещо още по-голямо, което има да се разкрие зад йогата. Още не знам какво е, но знам, че ако следвам себе си ще разбера.

Пътуваш сама, това е голямо предизвикателство за всеки. Как преодоля излизането от зоната на комфорт?

Не знам как да го опиша точно. Има нещо, което е вътре в мен. На моменти е толкова осезаемо, че все едно има някой друг, който ме бута да направя някои неща. И това, което правя в момента е да се уча да го наблюдавам, да го слушам, да го следвам и да му се доверявам.

Един от основните ми уроци през изминалата година, а и още се уча на него, е да използвам ума си по предназначение и когато ми трябва. Имаше моменти, в които наистина съм се питала на къде съм тръгнала, дали това е правилното решение, дали не бягам от нещо, дали ще се оправя, как ще продължа нататък и още хиляди въпроси. На моменти имах чувството, че мога да полудея, защото това е ролята да ума – той има въпроси и иска отговори. Иска да има ясен план, може и два и три плана, колкото по-ясна му е картинката толкова по-добре. Но в живота никой никога не може да е сигурен за нищо, освен за това, че рано или късно всички си отиваме от тук. И моят ум изпадаше в криза и аз покрай него. Но знаеш ли, когато успявах да го успокоя, имаше едно място в мен, което се чувстваше спокойно и знаеше, че всичко ще е наред. Въпреки че нямаше отговор, а и все още няма отговор на много от въпросите на ума. Но когато съм свързана с това място и съм на правилния път, изпитвам спокойствие и знам, че всичко е ок. Въпросът е да започна все повече и повече да се свързвам с това място, което знае кой е моят път и посока и да му се доверявам. А откакто заминах и съм тук установих, че светът не е толкова голям и плашещ, колкото изглежда. Може би защото съм в Бали, а тук обстановката и хората са много гостоприемни и от самото начало се почувствах уютно и на място. Но всъщност виждам колко много хора реално пътуват сами и това е съвсем ок. Това някак ми разширява границите и мирогледа още повече.

Другото, което осъзнах през изминалата година е, че “комфортът”, който си бях построила, всъщност не ми беше толкова комфортен на едно по-дълбоко ниво. Осъзнах, че за да се промени нещо в живота ми и имам различни резултати, трябва да си изритам задника, да срежа клона, на който седя.

И да – за някакъв период от време няма да ми е удобно. Но това е единственият начин да променя нещо в себе си и около себе си. И да не е никак лесно. Но кой е казал, че трябва да е лесно…

Вече от няколко месеца си в Бали. Кои са най-запомнящите за теб емоции? Попадна ли на някой местен празник?

Емоции много, колкото искаш. В началото, като пристигнах бях малко в шок, представата ми за бали и Убуд, където идвах, бе за едно зелено, тихо райско кътче на спокойствие и усамотение. Да ама не. Тук е такава лудница, трафикът е много голям. В България въздухът е чист и улиците блестят на фона на Убуд 🙂 Но едно от нещата, които ме спечелиха тук е, че животът е много простичък. Няма суета, его и показност, хората са добродушни, отворени, усмихват се на улицата, като те видят и това е съвсем нормално. Без някой да иска нещо от теб. Няма напрежение въпреки, че местното население живее доста бедно. Но тук все още общността е много силна и всъщност хората много си помагат едни други. Има едно момиченце в семейството, в което живея. На около 2 годинки е, майката ходи на работа през деня, а за детето се грижат я бабата, която е на 90, но е супер енергична, я съседите около нас. В общи линии, който има време и както може минава, грабва я и заминава. Няма напрежение, не съм чула хората да се карат за нещото, детето да реве. Не знам как го правят, но са много спокойни. Другото, което ме впечатли и според мен това е едно от разковничетата за спокойствието на тези хора и цялата мека енергия тук, е това как започват деня си. Без изключение всеки един дом, бизнес и каквото и да било, не започва деня си, ако не са направили ритуала с принасяне на дарове към боговете. Правят го по няколко пъти на ден. Веднъж си говорих с една жена и каза, че за друго може и да няма време през деня, но за този ритуал  винаги има.

Какво представлява самият ритуал? Имат едни малки кошнички пълни с цветя или на малко парче от бананово листо поставят сварен ориз с кокосови стърготини и ги оставят навсякъде, където се сетите из къщата – на земята в двора, върху котлона и хладилника, върху мотора, пред входа на къщата или магазина. Поставяйки даровете пръскат вода с цвете и казват молитви на блгодарност за храната – за това че са здрави, че имат покрив над главата и за всички неща, за които са благодарни, както и за закрила – да държат лошото на страна. Ей така започва всеки ден на тези хора тук. Присъствах и на доста церемонии. Те не спират. Имам чувството, че това е мястото на света, в което има най-много церемонии. Улучих момент с много и то големи празници. Например посрещането на тяхната нова година. Тя беше на 28 март и се посреща с голям парад от предишната вечер, а самата нова година се прекарва в 24 часова тишина. За по-любопитните, могат да прочетат на страницата ми във Facebook, или на канала ми в Google+.

Какво е специфично за местната храна?

Обичат пържена храна. Може би заради хигиената – по този начин  храната е винаги обработена. Не знам, но местните хора почти не консумират сурова храна, освен плодове. Много ориз, ориз, ориз :)! Хубавото е, че обичам азиатска храна и поне за момента ми е ок. Ако толкова ми липсва наша кухня, винаги мога да си врътна един миш-маш, въпреки че сега като се замисля, не съм видяла да има чушки. Но има къри, нудели, тофу, темпе, доста риба и морски дарове, както и месо – всякакъв вид. Имат и доста екзотични плодове, които не бях виждала преди това.

Как се разбираш с местните хора?

Като цяло доста добре, те са супер мили и добри. Поне тези, с които аз общувам и познавам. Много са работливи, което ми прави впечатление. Не се спират. Включително и бабата на 90 г. за която разказах, а има един дядо на 85 г. от семейството. Този човек колко енергия и сила има! Разби една стена на къщата с един чук сам. Построи я отново, мъкна торби с цимент… Просто ми скри шапката. Как да не се разбира човек с такива хора, вечно усмихнати. Хазяйката ми почти не говори английски, учи ме на индонезийски. Смеем се много с нея.

Как те трансформира йогата?

Това е процес, който не свършва. Той е до живот – можеш всеки ден да учиш от нея. А самата практика действа на много нива – физическо, ментално, емоционално. Нашето тяло е като химическа лаборатория и йогата засилва или намаля някои процеси. Помага ми да съм по-гъвкава с тялото си, което се пренася пък в моделите ми в живота. Помага ми да присъствам в настоящия момент тук и сега, да бъда търпелива със себе си и да уважавам мястото, на което съм в момента. А ако мога да направя някоя асана супер, ако не мога да уважа това и да си дам пространството, от което имам нужда – вместо да се пришпорвам да я направя. Винаги когато се насиля да направя нещо, за което тялото ми не е готово, обикновено следва травма. Така е и в живота. Учи ме да усещам тялото си и да съм свързана с него. Да не се сравнявам с другите е също много важен урок.

Ние живеем в свят на надпревара и състезание, което е супер изморително. Тази практика те учи да уважаваш себе си такъв, какъвто си. Телата ни са различни ние сме различни. Аз правя едно, ти правиш друго, което е съвсем ок. Това е част от красотата на света, че всички сме уникални и различни.

И когато проумеем това и започнем да се обичаме, заради своята уникалност, тогава ще живеем един живот изпълнен с много повече хармония и любов. Йогата ме учи на любов към себе си и много други неща.

Наскоро разбрах, че всеки може да пие кафе с теб – къде и как?

Хаха, то е по-скоро фраза от едно изречение на приятелка. Тъй като за пътуването и за курса нямах никакви средства,  започнах кампания в Gofundme. Това е платформа, където всеки може да направи кампания било то лична или за бизнес – в общи линии за каквото се сетиш. И аз така скочих и мечка страх, мен не страх, започна с кампанията. Но за да е работеща пиша на приятели, за да им споделя за какво става въпрос. Един ден си говорим с мой много близки приятелки, които вече ме бяха подкрепили и ми казаха, че плануват другия месец пак да ме подкрепят, при което аз им казах: “Момичета, моля ви, не се притеснявайте. Вие вече направихте достатъчно.” Тогава едната каза: “Е какво толкова, все едно сме излезли на кафе да се видим. Дали ще ги дадем за кафе или ще ги дадем на теб е все едно.” Така съвсем спонтанно един ден се роди и този пост във Facebook за кафето, който ти си видяла. Знаеш ли, много хора, с които говорим казват, че нямат възможност да ме подкрепят в момента. Може би защото сумата за курса е доста голяма – не си дават сметка, не е нужно сумата да е голяма. Може да е 5, 10 лв., но от много хора е супер голяма подкрепа и абсолютно достатъчна.   Дори и аз сега самата осъзнавам, колко голяма всъщност може да бъде тази на пръв поглед “мъничка подкрепа”. Така се роди и това “ С Анна на кафе”.  Но там мога да отговарям на въпроси на хората, все едно наистина сме на кафе  :).

Сутрин не мога без… до скоро кафе, но сега се опитвам да го го заменя с ритуалите за благодарност към боговете, както и сутрешна йога и медитация

Снимам с… фотоапарат Canon 600D и телефон. Уви телефонът не е с най-добрата камера за снимки, никак даже. Мечтая си за Iphone в момента – заради камерата и най-вече защото ще ми трябва за работата покрай блога, Инстаграм и това, което започнах да правя.

Багажът ми се събира в една раница 85 л.

Следваща планирана дестинация? Нямам идея. Усещането ми е да остана тук година, две из района. Но мисля, че ще е Индия и Непал, (ще ми се да отида в манастирите там и да остана за няколко месеца, ако монасите се навият да ме обучават :). Не знам защо, но имам усещането, че в бъдеще много ще пътувам и работата ми ще бъде свързана с това. Винаги ще се прибирам в България, това е моето място и моят корен. От там ще тръгвам, но ще има доста движение. Такова ми е усещането, но ще видим 🙂

Искате ли да “пиете кафе” с Анна? Може да й помогнете да осъществи своята мечта и да завърши обучението си по йога в Бали ето тук.