Мария Илиева едва ли има нужда от представяне. Ако още не следите блога й,  днес е време да започнете. Мария e един от първите блогъри у нас, макар и да отрича и да се изключва от всякакви класации и списъци, даже и от определението  “блогър”.  Тя обаче води с примера си. Прави го от 7 години. Пише завладяващо, истинско и запомнящо се. Снимките й улавят малките неща – най-важните, като по елегантен и ненатрапчив начин са продължение на нея самата. Но не определя себе си и като фотограф, нито желае да комерсиализира този свой талант. Елегантна и красива, Мария е и майка на малките Матеа и Мартина. Но няма как да сте пропуснали това, ако следите блога й.

За нас е огромно удоволствие, че днес ни гостува. Благодарим на Академия за Родители, че позиционира къта ни точно срещу този на Parentland 🙂

На 14.02 блогът ти LaMartinia стана точно на 7 години. Как се промени той и ти за това време?

Аз със сигурност доста, блогът и той покрай мен. Не знам дали към по-добро, просто сме други.

Имало е години с по-голяма активност и такива с почти нулева. Хубавото на подобни лични пространства е, че не изискват ръчкане и стрес – носят се около собственика си без напрежение.

В началото LaMartinia беше по-скоро тип дневник, в други периоди е бил душеприказчик, албум със снимки, кутия за спомени, психотерапевт, отдушник – все приятни неща. Досега не ми е носил огорчение или разочарования. Поне не помня.

Аз самата пораснах, свикнах да отделям важното от незначителното, да бъда пълноценна тук и сега, да преценявам по-трезво, поне малко да укротявам импулса.

Вярваме в качественото и графично добре оформено съдържание, каквото е и твоето. Ти не пишеш за скандални събития, “шок и ужас”, не рекламираш блога си, не правиш игри-томболи и въпреки това хиляди хора те следват, а по-важното е, че активно коментират, споделят и харесват. Как го постигаш?

Нямам вълшебна формула или маркетингови трикове, които вадя от черен цилиндър под съпровод на барабани. Предполагам хората го следят, защото съм откровена и открита. Привърженик съм на естествените движения и плавното носене в пространството – не по течението, а там, където интуицията сочи. Свикнала съм да се вслушвам в нея, не ме е лъгала май.

Мисля, че хората са станали чувствителни към позата и я засичат бързо. Честността е първостепенна, колкото и старомодно да звучи. Добрият вкус също е важен, но когато се превърне в писклива претенция, е нужно да бъде укротен.

Наред с относително стабилната ми самопреценка и увереност в това, което правя, в характера ми е и непрекъснатото съмнение. Не какво ще кажат хората, как ще ме преценят, а дали наистина е най-доброто, на което съм способна, дали наистина ми харесва на мен самата, или просто така ми се струва в момента. Не знам дали тази черта е недостатък или качество, по-скоро неуравновесен микс от двете.

И не на последно място – фактът, че те четат или следват много хора, все още нищо не значи, не е непременно символ за качество. Понякога се дължи просто на масов вкус и лесна смилаемост. Така че нека не се главозамайваме с числата и едрата статистика, важен е вътрешният барометър.

Кога идва времето, в което един личен блог се превръща в комерсиален продукт според теб? Нужно ли е всъщност?

Не знам дали е нужно, понякога това е естествен ход на нещата, понякога се избягва умишлено, много често обаче е самоцел. Напоследък наблюдавам много блогове, които са създадени с една-единствена идея – да се монетизират бързо. Това личи отдалеч и не изглежда добре. Превръщат се в ПР бюлетини и рекламни брошури, с еднакви снимки, идентични продукти и пълнеж от думи. Добре е между подаръците и корпоративните събития все пак да се вмества и нещо оригинално и авторско.

За мен комерсиални са всички проекти (не само блогове), чието съдържание се диктува от пазара и мейнстрийма. Щом се търси чалга, ще композираме чалга. Щом се купува кофти храна, ще правим кофти храна. Щом искат зрелища и скандали, ще пишем за зрелища и скандали. Не харесвам този подход – възпитава лош вкус и създава изкривен образ. Но предполагам, че за слава и пари хората са готови едновременно да се облекат като стоножка, да си сложат зелено червило, да се полеят с кафява блажна боя и да се изходят на публично място. Защо не, всъщност, ако ще блесне творчески натюрел и иновативност. А и статусът на „селебрити“ със сигурност изисква някакви плонжове и жертви.

Агресивната амбициозност и неистовото желание за известност ме натъжават, понякога ядосват. Вътрешното чувство за баланс е страшно важно, независимо с какво се занимава човек.

PR агенциите имат ли успешен подход към блогърите в България?

Някои да, други категорично не. Но и това се учи. В последно време наблюдавам значително подобрение. Със сигурност обаче има и блогъри, които не подхождат добре към агенциите, така че грешките са двустранни. Важно е да се използват обръщения, да знаеш на кого пишеш, да отговаряш бързо и точно на имейлите, да спазваш ангажименти.

Няма нищо лошо в партньорствата, стига от тях да излиза добро, интересно, полезно и най-вече оригинално авторско съдържание, без копи/пейст схема и до болка познати сюжети. Хубаво е агенциите внимателно да подбират блоговете, с които работят, а блоговете от своя страна да селектират офертите и да си преценяват силите. За да няма масовка и скука, предъвкано и плява.

Хората казват, че обикновено седмата година е критична в една връзка. При теб обаче, не само продължаваш да пишеш в LaMartinia, но и започна и нов проект – Parentland. Защо се появи Parentland?

Не знам кой е изчислил тази фатална седма година, но при мен тя не носи катаклизми, 7 е щастливото ми число.

Отдавна замислях този проект, ето че преди година му дойде времето. Не исках да пренасищам сайта с присъствието си, идеята беше да заживее в свой собствен ритъм, без да го превръщам в клонинг на блога и да правя ку-ку зад всяка дума.

Форматът не е нов, на запад има много подобни образци – портали, в които различни автори споделят личните си истории. Мисля, че хората, които пишат в Parentland успяха да му придадат собствен образ, за мен, като редактор и модератор, остава да поддържам баланса и посоката.

Благодарна съм на всички, които подкрепиха и прегърнаха проекта. От сърце!

2016 г. беше годината на бума на медийните проекти на тема родителство, майчинство, др. Твоят проект, както винаги, поведе и други. Самотно ли беше в медийното пространство в твоята ниша преди това?

След като стартирахме на 22 февруари 2016, започна главоломна надпревара за поява на подобни сайтове и блогове, явно в нишата е било самотно. Радвам се, че дадохме тон и поведохме тази вълна, определено имаше нужда от разговори по темата.

Не искам да коментирам останалите, всеки от тях има своя път и трибуна, хората могат да преценят какво, кога, защо. Избягвам да влизам в подобни конфронтации и дискусии, има къде-къде по-приятни полета за изява.

Радвам се, че избягахме от бг-мама стилистиката и синдрома „Знам всичко, през всичко съм минал, я-с-н-о-м-и-е“. Това на този етап е достатъчно като рамка.

Какво е фотографията за теб?

Не съм от типа снимащи, които се катерят по покриви, за да снимат онази прекрасна сграда, нито си лягам в осем, за да хвана изгрева. Напоследък и не съсипвам семейната почивка, за да имаме прилични снимки в пълен състав. Не че има нещо лошо в това, просто не е за мен.
Снимам между другото, без напрежение, даже мързеливо – с шапка и очила е несериозна работа. Последните няколко години дори невинаги взимам апарата със себе си, което би ми се сторило еретично в зората на фотографската ми страст. Не аранжирам хората, с които вечеряме, за да имам кадър с ръце, маса и наздравици; много рядко запечатвам поръчаната храна; нямам дори смелост да се изправя с апарата върху чинията – така един куп ястия потъват недокументирани в битието, жалко.
Децата си снимам рядко, гледам да не ги отегчавам, още по-малко да ги аранжирам и редя, това ми се вижда адски тормоз. Не си падам по сложни пейзажи, сухи кадри на сгради и нагласени пози. Обичам да снимам детайли, хора, моменти, просто да наблюдавам отстрани, без да се превръщам в действащо лице. Не обичам да обработвам продължително, а и не умея. Колкото по-лежерно, толкова по-голямо удоволствие ми носи. Фотографията е именно това – удоволствие. Като например да разглеждаш кадрите на дисплея и да си викаш „Егати готините снимки съм направил тоя път!“. И когато ги свалиш на компютъра, ентусиазмът ти рязко да спихне, защото не са каквото си очаквал. Дори това е част от магията. Ползвам снимането и в работата си, там подхождам по-сериозно, но отново с удоволствие. Не правя лични фотосесии за клиенти, преди много време реших, че това поприще не е за мен.

Откога започна да разказваш истории?

Всеки от нас реди някакви истории по свой си начин. Като малка измислях въображаеми герои върху гланцова хартия, на пишещата машина на баща ми. Прибирах ги прилежно и ги подреждах по дата в джоба с копче на Марица 30. Кожен куфар с плат на червени квадрати отвътре. Помня дори аромата ѝ.
Сега имам блог – почти същото, само без копчето. Дори тракането на клавишите е почти идентично.
Историите е важно да бъдат споделяни и изслушвани. Защото във всеки един момент, всяка една история може да се окаже твоята собствена.

Кога решаваш, че е време да оставиш един проект, за да започнеш друг?

Когато ми стане скучно. Когато разбера, че не е за мен. Когато отнема повече време, отколкото съм готова да му дам. Когато виждам, че не е рентабилен, в прекия или преносния смисъл на тази дума. Не се страхувам да започвам отначало и да опитвам непознати неща, всеки нов проект носи емоции, знания, умения.

В повечето проекти, освен креативност, се налага да прилагаш и търговски нюх. Невинаги е най-приятната част, но почти винаги е задължителна. И въобще не става въпрос за печалбарство или забогатяване, а просто за предоставяне поле на развитие – нещото да расте здравословно и да става по-добро.

Опиши как минава един твой ден?

Един с един няма еднакъв, но предимно: компютър, телефон, деца; компютър, телефон, деца; компютър, телефон, деца.

Какво отговаряш на въпроса на Матеа и Мартина какво работи мама?

Компютър, телефон, деца.

Има ли нов проект на хоризонта?

Винаги. В момента са поне три. Мога да отворя някакъв тип фабрика за проекти и идеи, със сигурност си има модерна професия за това, но не я знам. Дизайн нещо си?

Настоящите са в три крайности, които нямат нищо общо помежду си, все едно да кажете, че работите миньор-балерина-астролог.

Моята страст е… удоволствието от живота. Май се изисква специфично копче за това, някои хора не го притежават.

Намирам вдъхновение в…абсолютно всичко, най-вече в хората – всеки от нас е малък Космос.

Денят ми започва с…още пет минутки, моля!

Не мога без… В личен план – без децата и любовта. В човешки – без достойнство и морал. В общ – без музика, разговор, емоция. В битов – без вкусна храна, кецове, одеяло, тиган, парфюм. Всъщност човек може без всичко- въпрос на навик, време и приемане.

Любимата ми далечна дестинация е…все още непосетената.

Социалните медии за мен са…връзка, работа, комуникация, навик. Понякога зло, понякога спасение. Понякога капан, понякога оазис. Сложна работа са те, все пак хора са ги мислили.

Прочетете също: “В търсене на Mom-friendly компании в България”

Абонирай се за новини от нас тук. 

Снимки личен архив. Всички права върху текстовете и изображенията са запазени. Herstartup.today напомня: публикуването на този текст и снимки (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от Herstartup.today, Мария Илиева и автора – Силвия Трифонова.