Разкажи с какво се занимаваш и от колко време?

Филмов преводач съм от двайсет години. Десет от тях работя вкъщи. Всъщност, след раждането на третото ми момченце, реших, че офисната работа вече не е за мен. В началото ми беше малко трудно да се организирам и да науча децата, че когато мама работи, е добре да се пази тишина. В един момент осъзнах, че те няма да се научат да се съобразяват, но пък явно аз им свикнах и вече съм толкова претръпнала, че когато съм „във филма“, няма да забележа, дори ако ритат топка в хола. Нямам си кабинет, обикалям с лаптопа напред-назад, но най ми е любимо едно ъгълче в хола и една помощна масичка. Свивам се на дивана, котката върху мен, кучетата в краката ми и влизам в моя свят. През последната година започнах и блога. В началото беше съвсем на шега, но се оказа, че ми доставя огромно удоволствие. И напоследък се улавям, че съм повече автор, отколкото преводач. Човек трябва да работи това, което го радва, така нещата се получават. Не мога да разбера как е възможно да работиш нещо, което ненавиждаш, независимо колко добре е заплатено. Ако си направим съвсем проста сметка – 8-10 часа от деня прекарваме в работа. Тоест голямата част от живота си посвещаваме на професията. Ако не ни доставя удоволствие, значи просто се обричаме на нещастие. Веднъж си говорехме с децата каква работа биха си избрали. Единият ми син е много практичен човек, зодия овен, математик, той ми каза: „Коя работа носи най-много пари?“ С баща му много се смяхме на въпроса, той беше малък по онова време, някак не му отиваше да мисли за финансовата страна на професията. Но тогава му обяснихме, че когато си избира професия, последното, което трябва да търси, са парите. Ако работиш с удоволствие, ако се влагаш на сто процента, каквото и да правиш, в някакъв момент, усилията ти ще се възнаградят. Може да не станеш неприлично богат, но ще си богат душевно, осъществен, мотивиран.

Как намираш баланса в последните години в отглеждането и възпитанието на 4 момчета и работа като преводач?

Момчетата са много самостоятелни от малки и доста помагат в домакинството. Не горят от желание, разбира се, но всеки си изпълнява задълженията. Разхождат кучетата, взимат малкия от градина, пазаруват някои дребни неща от кварталното магазинче, подреждат си стаите. Понякога даже ме изненадват като сготвят нещо. Наскоро се наложи спешно да пътувам за един ден и 13-годишният беше сготвил спагети. После се наложи да почиствам кухнята основно, но важното е, че се беше постарал. Когато ми идва в повече, не се притеснявам да си искам помощ. Не се правя на майка героиня в никакъв случай. Животът е прекалено кратък да го прекараме в домакинстване. Няма лошо, ако на една жена й доставя удоволствие да е домакиня и нищо повече, кой както се чувства. На мен не ми стига. С момчетата ми е най-важно да разговарям. Не ги умея техните игри и не им разбирам спортовете, но всеки ден успявам да си поговоря с тях и да ги „усетя“ – настроения, проблеми, притеснения, радости. Вечер сядаме всички заедно на масата, но това не могат да се нарекат разговори – всеки бърбори един през друг, а Алекс – крещи „Тихо! На масата не се говори“, както ги учат в детската градина, жива лудница е. Затова гледам да си побъбря с всеки насаме поне малко, да имат и индивидуално внимание. Знаят, че могат да ми кажат всичко и няма да им се карам. А съпругът ми е най-добрият татко на света. Той редовно играе с тях, води ги на спортни прояви, изобщо им посвещава почти цялото си свободно време. Може да сме шумно и щуро семейство, но мисля, че сме щастливи.

Какво научават малките деца от животните?

Много странно се появиха животните у дома. Години наред се въздържахме да вземем животинче, въпреки че като дете съм гледала котки и децата винаги са искали домашен любимец. После на съседите им се родиха хъскита и като ги видях, не можах да устоя. Казах на децата и на таткото ни бе оказан такъв натиск, че той склони. Така че преди три години се сдобихме с Чарето. В началото той не я искаше, но на втория месец стана най-запаления кучкар, изчете всевъзможна литература, изгледа един куп филми и сега знае за кучетата повече от дългогодишни кучкари. Чара е куче, гледано по учебник – всички ваксини, редовни прегледи, изследвания, най-добрата храна, води я на състезания, изобщо – истински маниак. Та у дома първо дойде Чарето. Когато беше на годинка, се оказа, че хората, които гледат сестра й Алекса, не могат да се справят, и решихме да осиновим и нея. Когато синът ми и приятелката му се върнаха от Англия, Алекса се сдоби с двама нови млади стопани, които я глезят невъзможно. А миналата година Чара роди седем кученца, от които си оставихме едно момченце при нас и едно момиченце при големия ми син. Миналата година в живота ни се появи и един бял персиец, който съм убедена, че се мисли за куче. Та Пееви вече сме голяма фамилия – мама, татко, четирима сина, една снаха, четири хъскита и котараче. Синът ми и снаха ми живеят отделно с двете кучета. Но пътуваме заедно по почивки и сме страшна картинка. Децата и животните съжителстват прекрасно заедно. Учат се на отговорност, на съчувствие, на лоялност и ако щете вярвайте, наистина боледуват много по-малко. Нямам обяснение за това, но е факт от личния ми опит.

Работа за себе си, 4 деца, 4 кучета и една котка. Защо се появи блога Mama Ninja и кога всъщност ти остава време да пишеш в него?

Блогът се появи миналия април. Отдавна пишех във фейсбук дълги статуси със смешни и понякога тъжни истории, които за мое учудване хората харесваха. Приятелите и децата ми дадоха кураж и големият ми син ми помогна технически. Както казах – в началото беше на шега. После се оказа, че все повече хора го четат. Видях, че освен забавна, мога и да съм полезна. Получавам страхотни отзиви от читатели, някои буквално ме разплакват. Прекрасно е да знаеш, че думите, които си написал, достигат до нечия душа и й помагат в тежък период. Или че споделеният опит ще свърши работа на някого. Понякога разсмивам, понякога натъжавам, нерядко ядосвам някого, но винаги съм истинска. И читателите го ценят. Много мои приятели също започнаха да споделят историите си, дойде им кураж. Вярвам, че всеки има какво да каже и е много важно да намери подходящия начин да го каже. Някои пишат, други говорят, трети правят музика, рисуват или просто подават ръка на човек в нужда и с това казват много. Обществото е огромна, многопластова, сложно преплетена мрежа от емоции и мисли. И когато можем да дадем нещо смислено, искрено, нещо, което би зарадвало или трогнало дори само един човек, не бива да го държим в себе си. Усмивката на този човек ще докосне друг, той ще направи нещо мило за трети. По същия начин се разпространява и омразата. Затова и ми се иска посланията на всички пишещи хора да са по-позитивни. Нямам предвид да си затваряме очите за злото, но да го борим с добро, не с омраза и агресия.

[divider style=”none”]

[/divider]

Тази година блогът Mama Ninja претърпя трансформация. Разкажи ни какво ново се случва около него и какви са плановете ти за развитието му.

Някъде около нова година решихме, че е назрял моментът за следваща стъпка и блогът е готов да прерасне в сайт за семейството, жената и на първо място децата. Мотото на мама нинджа е тази африканска поговорка „Цяло село е нужно да се отгледа едно дете.“ Странно е, че се налага едно цивилизовано общество да черпи вдъхновение от примитивна Африка. Но в тези простички думи е казано всичко – да израсне детето здраво и щастливо е отговорност не само на родителите, но и на цялото общество. И когато се провалим, вината е на всички нас. Мама нинджа запази и забавната си страна, разбира се. Екипът ми порасна и вече не включва само семейството. При мен дойде Янка Петкова, до скоро журналист от „Моето бебе и аз“, която внесе много професионализъм в работата. Намерих чудесни блогъри, които предоставят интересни материали по различни теми. Имам уникална авторка Ина Зарева, която твърдо държи да пише под псевдоним, всичките й статии са чудесни и читателите ги очакват с нетърпение. Пенка Станчева, която е един от най-добрите архитекти в България пое рубриката ни за интериор. Имаме лекари и психолози за здравните теми. Скоро предстои и една следваща стъпка, която засега ще запазя в тайна.

Заговарят ли те понякога хората, когато те срещнат на улицата?

Да, което ми е много забавно. Случвало се е да ме заговорят толкова приятелски, че се чудя откъде ме познават така добре. После разбирам, че е от блога. Ами, нищо чудно, разказвам всичко за себе си, нормално е да ме познават. Много мило ми става, признавам си. Една случка, като ходихме със сина ми да го запиша за изпит в Американски колеж… Той е много сериозен и иска да съм сериозна и аз, а на мен нормалното ми състояние е да се смея. Но той се срамува от това и ми каза преди да влезем: „Дръж се сериозно. Майките трябва да са сериозни.“ При което влизаме и сядаме да попълним документите, а дамата от администрацията ме поглежда и възкликва:

– Ама аз ви познавам!

– Да, разбира се. – отговарям – Големият ми син учеше тук.

– Не, не! Познавам ви от блога! Вие сте мама нинджа!

Е, нямаше как да остана сериозна, засмях се на глас, но и Косьо се засмя, та се разминах без да ми прави забележки. Беше много весела случка. Иначе съм много обикновена жена и може би това е причината да ме харесват хората. Защото не е задължително да си някакъв необикновен човек, за да вярваш в себе си, да се радваш на живота, да намираш поводи за усмивка навсякъде около себе си

[divider style=”none”]

[/divider]

Прочетете също: 15 идеи за стартиране на бизнес от майки с малки деца

Как преминава един твой ден?

Ами, почти като ден в офиса, само че моят офис е вкъщи.

Сядам на компютъра, след като изпратя децата на училище. Към 10 часа водя кучетата на разходка, пия едно бързо кафе, после отново поработвам до обяд. Следобед излизам по задачи или работя. Домакинските задължения са между другото и не ми отнемат повече от час. Както веднъж бях написала, моите любими приятелки са пералнята, сушилнята, миялната. За основното почистване разчитам на помощница, иначе това наистина би ми отнело цял ден. Привечер посрещам Иван и децата, слагам вечеря, пийваме чаша вино или бира, говорим си. Гледаме филм или четем. Преди много работех нощем, но откакто всички са по училища и градини, смених режима. И досега нямам проблем да направя някой спешен превод през нощта, тогава обичам и да чета. През деня ми е някак съвестно да седна и да чета книга, дори ако се случи да нямам работа. Не мога да си го представя – Иван в офиса, децата на училище, а аз чета книжка и си клатя краката. Единственото, за което все не се организирам е да ходя на някакъв спорт. Но това е само въпрос на желание, време се намира за всичко. Единственото, което не харесвам в дните си, е, че отлитат много бързо. Ако някой е открил начин да забави това палаво време, непременно да ми пише.

[divider style=”none”]

[/divider]

Абонирайте се за нашия бюлетин тук.